Алеи, улици и светофари,

без посока подредени,

оживени като на сафари,

сякаш за това родени-

да ловуват за трофеи

в нова лъскава одежда,

с помощта на трите феи-

вяра, любов и надежда.

И там забравена от Бога,

в средата на самия ад,

облечена във дълга тога

спасителка на тоя град,

стои училищната сграда

и пази свойте ученици

с дебела каменна ограда-

достойно място за умници.

“Вапцаров” – име за победа,

за мъдрост, не за суета

и всеки спрял се да погледа

ще знае що е красота,

защото тя е скрита там

между отрудените ученици

и тлее със мъждукащ плам,

за да спасява мъченици.

Една гимназия, една утеха,

място пълно със достойнство,

едно начало към успеха-

история за войнство,

която бърза да настигне

със усилия безмерни,

без дори да мигне,

свойте рожби верни.

Училище, което ражда

идеи със емблема “свято”

във всеки разум лесно вгражда

любов към знамето развято,

единствено, дори неповторимо,

в процес на устрема велик,

понятие необратимо,

но в стар изтъркан лик.

Гимназия в роля на реликва

с подход към всички начала,

дори природата откликва

както кошер за пчела;

и с опит за промяна

тя живота разкрасява,

идва нова смяна.

Със учение да се спасява.

Веселин Христов  12 г  клас

Епопея на Заставените

     “ Ученикът няма право да отсъства от  учебни занятия без уважителна причина”- чл. 134, ал. 2 Правилник за прилагане на закона за народната просвета

 Единайсет години... Трудности дълбоки!

Тамо вдън градините градски високи,

убежище, скрито от всякаквий мир,

място за контролни, тестове безспир,

де се чува само ревът директорски

или на звънеца спасителний звън

във стаи – килийки, с решетки отвън,

единайсети клас тъмен, непознат и бледен

под лампи жужеещи пишеше наведен.

О, Езикова!

Три деня младите дружини как контролни правят.

Градските градини трепетно повтарят на учител ревът.

Преводи ужасни! Дванайсети път

немски думи лазят по листите диво

и английски следват, и френски заливат.

Поеми след поеми! Реферат след реферат!

Жеков безумний сочи навън пак

и вика: “Търчете! Днес са 600 метра!”

И класовете тръгват с викове сърдити,

и “Втора обиколка!”, въздуха разпра.

учникът отговори с другий вик: ”Ма%к@ ти да е*@!”

И с нов дъжд есета, задачи, диктовкье,

Учители наши, окичени с дневник

сочат и изпитват без сигнал, без ред, всякой  

гледа да бъде напред.

И бележник геройски в ръка да изложи,

и една двойка повече вътре да положи.

Пищовите секнат. Учениците реват.

Тестът е отчайващ, но отпорът е лют.

Три дни веч изпитват, но помощ не иде,

отникъде взорът бележка не види,

и личните лекари не фърчат към тях.

Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх-

кат шепа спартанци под сганта химиевска.

Прогресиите идат: всички геометрични са!

Последний учебен час вече е настал.

Тогаз Караджова, наший философ,

ревна гороломно: “Млади ученици,

за утре есе с тема:”Лаврови венци”!”

На мене ми също Митко довери:

“За вдругиден контролно на цял раздел дори”.

При тез думи силни дружините горди

очакват геройски физичните орди,

бесни и шумещи! О, географски час!

Ръцете намират учебници тогаз,

химикалите липсват, но елките траят,

моливът се пречупва-гумите остаят

и полишизофреничната радост до крак да измрат,

но един вектор повече да могат да решат,

С една смърт юнашка и с една шестица.

Листи и тетрадкье изчезнаха там.

“Пет минути само!”-някой се изкряска

и макар полумъртви, пишат те завчаска,

кат демони черни над белий листак,

решават, чертаят кат машини пак.

Текстът се обръща на пищов и учебник,

героите наши, кат желе вече твърди,

хартията срещат с хартиени гърди,

и фърлят се с песни в историчната сеч,

като виждат харно, че звънецът бие веч...

Йоще миг-ще сме годни само за Царевброд.

Изведнъж ваканция пристигна със гръм.

И днес йощ родител, щом бележник фаща,

спомня тез дни бурни, шуми и прощава

оценката “дивна” на свойто дете,

пък дано да се учи като добро момче!

Владимир Георгиев  12 а

Моето училище е уникално

Нашето училище е уникално!

Апел да го похвалим правя най-скандално!

Шивач е то на нашата индивидуалност,

Активно ни отвлича от сива житейска тривиалност.

Тази уж все хулена от всички “Жълта къща”, в

Акростих умело във ума ми се превръща.

Горда съм, че в ГПЧЕ-то съдбата ме изстреля,

Определено даже и учителите ми помагат да следвам свойта бъдеща повеля.

Радостни вълни нетърпеливо ме обливат

Директора любим щом си представя,

О, че друга личност като него няма, не само учениците не скриват!

Сутрешна или пък втора смяна,

Трескаво нахълтват всички в жълтата любима сграда, дето е все тъй “приветлива”, “засмяна”.

Марина Огнянова 12 а