|
Практиката на моряците преминава на различни места – от Бужурище Вапцаров е командирован в Дунавската полицейска служба в Русе, където постъпва на практика по парни машини в катерната група. Отначало е на катер “Стефан Караджа”, а след това на катер “Беломорец”. От 6,10,1930 г. до 6,06,1931 г. Вапцаров практикува на торпедоносеца “Дръзки” във Варна. В шести курс началникът на училището капитан II ранг Сава Иванов му възлага да подготви музикална литературна програма за тържеството, както и юбилеен сборник по случай 50-годишнината на Мроското училище. От своите произведения поетът включва “Спомени от миноносците” и “Марш на 26-ти випуск от Морското училище”. Тук той одухотворява машината, рисува я като жив човек, който търси близост и намира доверие”…Тогава аз я галех нежно, в очите ми горяха искри, тогава аз я галех като моя, любима, а тя ми пръскаше със закачливо самодоволство, със затопленоот знойна плът масло…” В това почти любовно обясение на 22-годишния младеж, се долавя пробуждането на творческия порив на събраните знаия през изтеклите неусетно трудни години. През 1928 година се засилва разцеплението във ВМРО. Иван Михайлов – реакционер, който взема връх във властта, наема терорист, който през пролетта прави опит да убие Йонко Вапцаров. Куршумът рекушира в часовника му и той остава жив. За да спаси живота си, Йонко заминава за САЩ, в Ню Йорк, при сестра си и братята си, след което през 1930 г. се връща в България и временно пребивава в София, тъй като Иван Михайлов живее в Банско. Животът на Йонко е в постоянна опасност. През 1931 година Никола Вапцаров написва стихотворението си “Жажда” на кораба “Камия”:
Реалистичната картина, която е нарисувал авторът се налага с дъха на морския и груб живот, впримчил младите мъже в свята примка. В началото на 1932 година Никола Вапцаров отново е в Русе, където е на стаж за четири месеца в Дунавската полицейска служба. Тук посещава редица театрални постановки. Театърът до края на живота му ще остане мечтана и неразделна област на изкуството, в която той не се утвърждава само поради ранната си смърт. Вапцаров режисира и сам изпълнява ролята на Страджата в пиесата “Хъшове” от Вазов, която е представена на моряците в Дунавския флот в Русе. Тук, на брега на река Дунав, където преди две години пак е посрещал пролетта, отново размишлява за младостта и любовта и търси някаква вътрешна опора за мъчителните години и безизвестността, която го очаква. Той написва първия вариант на световноизвестното си стихотворение “Пролет”:
Ще изминат години, през които Моряка ще узрее творчески, ще намери своето място в живота. За него пролетта е символ на новия живот на хората, които ще се радват на труда си, ще се обичат като братя. Символ на един живот изпълнен с хармония и красота, волност и щастие, и чиято реализация ще бъде действителност, а не мечта. И поетът вярва и е готов да участва за осъществяването на този красив живот:
На 25.04.1932 година Никола Вапцаров постъпва като стажант – механик на парахода “Бургас” във Варна. Посещава и се докосва до такива екзотични места като Цариград, Александрия, Порт Саид, Найфа, Бейрут и др., островите Родос, Кипър, Мармара, Митилин. Вапцаров е завладян не от романтиката и красотата на видяното, колкото от проникновението, че навсякъде по света хората носят своите скърби, своите грижи, своята мъка и най-вече онази “вечна жажда на човека” за един по-хуманен и щастлив живот. Плод на тези пътувания и породилите се чувства са “Импресии от параход Бургас” – “Александрия”, “В открито море”, “Митилин (Лезбий)”, “Остров Мармара”, “Черно море”. Тук създава и своите пътеписи – “Ключът на Суец” и “За силно впечатлителните вход забраен”. Напускайки стените на Морското училище, на корабните палуби, той е вече психологически и духовно подготвен за срещата с грубата действителност, за решителния си “двубой” с нея. Тогава вестик “Технически глас” ще отбележи:”… Днес, когато целия свят е обзет от тежка стопанска криза, когато и малка България изнемогва от същата криза и цялото българско гражданство прекарва тежки минути на изпитание, всеки от нас си задава въпроса: ”На къде?”. След време, когато поетът пише стихотворението си “Писмо”, предчувствията от тези дни са кристализирали с цялата си яркост и грабваща сила, с дълбокия вътрешен драматизъм и изповедна страст. Разтърсващо ще прозвучат за света стиховете:
Така се появяват едни от най-силните стихове в нашата поезия, където като своя гениален предшественик Ботев, Вапцаров решава проблема за саможертвата в светлината на големите идеи на своето време. Опоетизирането на смъртта и тук говори за благотворното влияние на българската лирическа традиция, чието начало е в народната песен:
Завършвайки Морското училище, Вапцаров е изправен на кръстопът, очи в очи с живота. Той вече е машинен техник, но и любовта му към литературата е много голяма. Съдбата му предлага невероятно рядък шанс. Баща му Йонко Вапцаров урежда назначаването на сина си в най-големия официален вестник “Зора”. Статията, която Никола Вапцаров изпраща до вестника, проваля бляскавото бъдеще на поета. Тя говори, че поета принадлежи на един друг свят. Баща му е много разочарован. От тук нататък младият поет трябва да понасся всички тежести на едно сурово битие: вместо уют и покой – черен непосилен труд, вместо сигурност – безпаричие, безработица. И ще носи в сърцето си необикновена вяра, която ще го крепи през целия му жизнен път. В тази вяра намира необикновена духовна сила. Тя е самата същност на Вапцаровото виждане:
Това не е само едно младежко виждане. Тук има нещо по-дълбоко и силно, като че ли необяснимо, което определя загадката на този необикновен човек. “Но неизвестният работник, поетът, геероят на нашето време е обичан от милиони. Днес работниците в Ланкашир носят стиховете му в джобовете си. Аз слушах Вапцаров от устата на един работник в Манчестър. Чух обикновена тъкачка да говори с ентусиазъм за стихотвореието “Завод”. “Да, тъкмо така е в живота” – казваше тя”. Питър Темпест – Англия Скоро Вапцаров се проявява в нова насока – включва се в театралната трупа. В началото е само артист, скоро след това се изявява и като режисьор. Само за един сезон се поставят десетки пиеси на български и чуждестранни автори. На 28.08.1932 година Вапцаров се запознава със своята бъдеща съпруга -- студентката по математика Бойка Димитрова, която е родом от Горна Джумая, днес Благоевград. Прекрасният сън на влюбения Вапцаров е нарушен от безследното изчезване на баща му – Йонко Вапцаров. През 1933 г. той е отвлечен от хората на Иван Михайлов, лидер на ВМРО. През август същата година хората на Михайлов проследяват и от засада стрелят срещу Никола Вапцаров. Задържан е и по-младият брат – Борис Вапцаров. Под въздействието на Иван Михайлов и неговите хора, поета е принуден да сключи брак с Бойка. Живота на поета-машинист става още по-труден и непосилен. В средата на декември 1934г. Мукавената фабрика в село Кочериново е закрита и работниците в нея – уволнени. Група работници, начело с Никола Вапцаров, заминава за София и успява да предотврати закриването на фабриката, като постигат договорка надниците да бъдат намалени и работните дни да са само четири. Новата 1935г. за хилядите работници във фабриката ще бъде много тежка и нерадостна. Тя ще бъде такава и за поета, който дели съдбата си със съдбата на обикновения работник. И в големите делници и в малките часове за почивка Вапцаров се мъчи да вникне в този сложен и противоречив свят на работническата душа, да разбере яркото и неповторимото в него. В стихотворението “Завод” оживява цялата тази мрачна и противоречива картина:
Подтиcкащата атмосфера, непосилният труд, рухващите сили и надежди са разкрити с голяма жизнена истина от поета. На 4.01.1936г. му се ражда син и по стар български обичай е наречен на името на баща - Йонко. През месец май счупването на една от машините дава повод на управниците на фабриката да се освободят от повечето работници. Сред тях е и Вапцаров. Положението му става много тежко. Заминава за София да търси работа. Тричленното семейство заживява на ул."Люлин" №22 в столицата, в една тясна и нехигиенична квартира. Животът отново проверява неговите сили и както си спомня съпругата му : "Безработицата и несгодите не отчайваха Кольо.Бедноста не го смущаваше. Тежко му беше само, че не межеше да се грижи за детето така, както трябваше да се грижи всеки баща. И колкото по-трудни ставаха условията за живот, толкова по-силно се разгаряше волята му да се бори, да твори. Вечер аз си лягах с детето, а той оставаше да пише в тясната кухничка. Понякога се увличаше дотолкова, че рано сутрин го заварвах наведен над масата." Късно вечер, чак до зори, безработния поет пише своите "насечени", "задъхани", "навъсени", "къси" стихове, а през деня е принуден да търси препетание-напразни, безконечни часове на разговори, молби, увещания, разпитване на приятели. В тези трудни часове, далеч от майка, от близки и подкрепа, далеч от роден край поетът разкрива душата си в стихотворението "Родина":
Съдбата го подлага на поредното изпитание. Умира синът му - малкият Йонко - жертва на глада и мизерията. И тогава поетът ще изрече едни от най-черните стихове на своя живот: Децата ни мрат в отровната смрад без слънце, в задушни коптори. Светът е затвор. Всредата на месец август Вапцаров постъпва на работа в мелницата на братя Бугарчеви, като работи само вечерна смяна по 12 часа на нощ, като машинист. Скоро всички работници го обикват. Работата е много тежка. Много често поета върши работата и на своя помощник огняр, който се разболява от туберкулоза и за една седмица умира. Малко по-късно този случай ще послужи на Вапцаров за да напише стихотворението си"Спомен": Аз имах другар, добър другар, но…кашляше лошо. Той беше огняр- пренасяше с коша кюмюр, изхвърляше сгур дванадесет часа на нощ. От улица"Люлин" №22 Вапцарови се преместват на таванския етаж на ул."Върбица" №4. През есента на 1936г. поради крайно изморителната и тежка работа Никола Вапцаров се разболява. На осми октомври същата година е назначен на по-лека работа в Софийското железопътно депо като шлосер. В края на месеца е преназначен за локомотивен огняр. В стихотворението си "Епоха", поетът е пресъздал само с няколко плътни щрихи облика на времето, в което живее, показал е една картина, видяна с неговите будни очи: Машини, стомана, машини и масло, и пара, и смрад. Внебето-бетонни комини, в бордеите-призрачен глад. ---------------------------------- Епоха на дива жестокост, препускаща лудо напред. Кипяща, стоманна епоха пред прага на новия век. Вапцаров става носител на новата романтика, свързана със завоеванията на техниката- нещото, което поета въведе в българската поезия и с което света го нарече Новатор: Това е новата рамантика, която се ражда и добива своя плът, и въплътена в самолетно тяло, обхджда днес от край до край светът. Стихотворението "Романтика" е първото голямо обществено признание на Вапцаровия талант: "Никола Вапцаров е модерен поет в най-хубавия смисъл на думата. Възпитаник на Морското училище във Варна, още от младежките години на своя кратък живот той улавя пулса на епохата, ритъма на новото време, на машините от 20 век. Неговите песни за революционните промени в човешкия начин на живот са една истинска възхвала на техническия прогрес, химн на съзидателния труд на човека." ( Христос Хадзимапас-Гърция) Малко по-късно през същата 1937г. Вапцаров печели втора награда със своята едноактна драма "Бент" от конкурса "Родно радио". През тези години той работи и върху сюжети за деца и юноши. Пише поемата "Влак" и детските стихотворения - "Врабчова сговорна дружина", "Денонощно сняг вали", "Машинист" и др. Със стихотворението "Машинист" той остава в антологията на световната поезия за деца: Гледа тук бащата строго, но му става ясно- машинист ще стане Гого, само да порасне! Испанската революция дава нав тласък в творческото развитие на поета. Поради заболяване, въпреки силното му желание да се включи пряко във военните действия в Мадрид, той създава най-оригиналните, най-разтърсващите, най-хуманните, пропити със скръб, но дълбоко оптимистични световни творби в цикъла "Песни за Испания". Първото от тях е стихотворението "Испания": Сега за мене ти си участ. Сега за мене си съдба. И аз участвам неотлъчно в борбата ти за свобода. ------------------------------ Сега се бия за победа, в картечните гнезда прикрит, из улиците на Толедо и пред стените на Мадрид. "Ако с написаното до момента Вапцаров е заел своето достойно място в българската литература, то сега с тези творби определено и безвъзвратно, той напуска границите на своята страна и престава да бъде само наш български поет. "Големите поети като Вапцаров са поети не само на своята страна. Те принадлежат на целия свят. Ние го приемаме именно като такъв, за това сме щастливи, че видяхме родната му къща, неговия паметник." "Както в целия свят, Вапцаров е обичан и в Турция. Негови стихотворения са преведени в нашата страна, турският народ го познава." (Азис Несин-Турция). "Днес виждам как този снажен и непоколебим поет е станал толкова голям, че не може да се задържи в географските граници на родината си. Той е навсякъде. Там, където има тирания, жестокост, несправедливост, глад и болести, Вапцаров се бори като лъв: където има мир, обич, приятелство и благоденствие, Вапцаров пее като птица."( Али Сардар Джафри-Индия) Другите стихотворения от този цикъл са: "Сън", "Песен на другаря", "Песен на жената" и "Писмо", където на фона на личната човешка драма изпъква образа на бунтовната и окървавена Испания. Фернандес лежи в земята пред стените на Мадрид. ------------------ Майко, ти не го кори , че отиде да се бие… Фернандес бе прав, дори мисля, че грешиме ние. Само той от нас прозря истина една в живота- по-добре е да умреш, вместо да живееш скотски.
и изрича другата истина, която ще промени това битие: А може, по-иначе може… От тук нататък този обикновен човек вече е спокоен, направил е своя вътрешен прелом и запявайки своята песен се извисява над действителността - за да стане човек: Тогава запявал той своята песен, запявал я бавно и тихо. Пред него животът изплувал чудесен- и после заспивал усмихнат… Извисил се до това ниво Човека Вапцаров рисува картина, която по-късно той самия ще изживее в ареста малко преди да бъде разстрелян: Но в коридора тихо говорят. Сетне секунда покой. Някой полека вратата отворил- хора. Зад тях часовой. -------------------------------------- Във коридора тихо говорят Мрак се в ъглите таи. Слезнали после на двора, вече зората блести. Отивайки на разстрел, Човекът разсъждава "за своята тежка човешка, жестока, безока съдба", търси нейните социални корени, осмисля я чрез своята човешка същност, за да извоюва своето безсмъртие: Животът ще дойде по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден… Обикновеният човек намира своето място и във Вселената: Усмихнати чули звездите отгоре и викнали: "Браво, човек!" дори и след смъртта: Но там, в разкривените, в сините устни напирала пак песента. която се понесла и продължава да звучи и днес. "Четейки стиховете му, аз вписах Вапцаров като звезда от първа величина на моя поетичен небосклон.Това беше тайно. Днес аз се радвам, ние всички се радваме да видим, че Никола Вапцаров, вашият Български поет, е станал звезда за цялото човечество."( Жак Гошрон-Франция) На 1.11.1938г. Никола Вапцаров постъпва на работа като техник в държавния екарисаж в София. В началото на януари 1939г.пристига от Банско баща му Йонко Вапцаров, тежко болен и постъпва на лечение в Александровската болница при своя приятел професор доктор Моллов. Десетина дена по-късно той умира. Същата година Вапцаров пише цикъла "Песни за родината": "Родина", "Земя", "Песен", "Имам си родина", "Хайдушка" и "Елтейска". Поетът, който напуска географските граници на своята страна, сега отново се завръща при своите дълбоки корени, за да почерпи нови сили и да направи историческа равносметка. Той е разочарован от видяното и за това изпитва противоречиви чувства към родината. Образът на родината е описан в духа на Ботевската поетична традиция - "гнет" и "тегло", "тегло" и "робия", "глад", незаслужена историческа изостоналост на родината и народа: А нейде живота пулсира, израства завод след завод А моят народ работи, умира, както в дълбоката бронзова ера. Без да се отказва от родината, макар и разочарован и отчужден, Вапцаров преосмисля всички утвърдени стойности, изповядва най-искрената си мъка, най-горчивото си страдание от несбъднатите лични и национални мечти. И въпреки разочарованието и неудоволетвореността си патриотичните му чувства остават живи: Аз пак те обичам, Родино на Гоце и Даме, защото израснах, защото закрепнах във теб. И нося в сърцето си младо тревожното знаме и вечния устрем на всички без покрив и хлеб. В стихотворението "Земя" се усеща едно разграничение от земята, по която тъпча сега", но той не се отказва от нея: Ние сме слети с сърцето, с умът. В края на 1939г. Вапцаров замисля издаването на първата си стихосбирка. Това издаване минава през много перипетии. Стиховете му минават през различни цензури. Много от тях отпадат. За издаването са нужни пари. Съпругата му Бойка Вапцарова сключва заем от спомагателната каса при Българска земеделска и кооперативна банка, където работи. С парите купуват хартия. Малко преди набирането на ръкописа в печатницата, той написва уводното стихотворение "Вяра", въпреки че липсва цензурския печат. Втората половина на януари 1940г. излиза от печат стихосбирката "Моторни песни". В края на май същата година Вапцарови се преместват в двустайния апартамент на сестрата и зетя на Йонко Вапцаров, които живеят в САЩ. Тук, в центъра на София, на ул." Ангел Кънчев" №37 на 4 етаж преминават последните години от живота на поета. Събитията в света напредват неимоверно бързо. Германия започнала своя завоевателен поход в Европа, побеждава Норвегия, Белгия, Холандия, обявява война на Франция. На 19 юни фюрерът произнася реч в Райхстага. Започва офанзива срещу Англия. Като съюзник на Германия, България се ползва с доверието на райха. На 12 декември в дома на Вапцаров в град Банско е направен обиск и поета е арестуван През втората половина на декември е освободен до разглеждане на преписката от прокурора, под гаранция, която Вапцаров плаща. В първите дни на месец юни Никола Вапцаров отново е арестуван и отведен в 4 полицейски участък в София, а късно вечерта откаран с влак в Разлог, където е затворен в Разложкото полицейско околийско управление. От там е интерниран за три месеца в Годеч. Поетът е арестуван във връзка с тъй наречената "Соболева акция", получила това име заради предложението на главния комисар на съветския комисариат на външните работи Аркадий Соболев България и СССР да сключат пакт за приятелство и взаимна помощ. Но това не се случва. Вапцаров е обвинен в нарушаване на Закона за защита на държавата. Делото завършва с присъда №98, издадена "в името на Негово Величество Борис ІІІ, Цар на българите…Никола Йонков Вапцаров е невиновен…" На първи септември поетът се завръща в София. Веднъж той ще сподели с жена си: "…Да знаеш само как ми се живее!Противно нещо е смъртта! Веднъж дори си я представих. Прибирам се вечер по улицата и в тоя миг един куршум ме пронизва, аз падам върху паважа и оставам да лежа. А паважът е покрит с лед- студено, страшно, мъчително…" През януари 1942г. поетът изживява една от поредните си драми. Докато е бил във Варна, съпругата му ражда преждевременно и момченцето живее само няколко часа. Но сега душата му е затворена за всякакви вопли и стенания. Напрежението расте с всеки изминал ден. Някога стихотворението му "Ще бъда стар, ще бъда много стар" е завършвало: "Тогава аз ще имам син, синът ще бъде двадесет годишен". Сега и тази съкровена бащина надежда е убита. Животът му е отнел и последната лична радост. На 4 март 1942г. рано в зори Вапцаров е арестуван и този арест ще бъде последен. За поета започват жестоки дни и нощи. По-късно по време на процеса Вапцаров ще разкаже на жена си: "Там бях загубил представа за времето. Ту ме измъчваха, ту ме оставяха да се съвзема, за да започнат отново. Тежкия бой и стягането с електрически обръч можех да понасям, но най-ужасното изтезание беше бесенето с главата надолу. Три пъти бях подлаган на такова мъчение и чувствах, че вече нямам сили да издържа. Исках да се самоубия, но нямаше с какво. Случайно намерих в ъгъла на килията едно кабърче, взех го и го забих във вената на ръката си. Кръвта бликна и започна да изтича, а аз се унесох в тихо блаженство. Спомних си за целия живот, дожаля ми за слънцето, за живота и най-вече за това, че бях направил малко за освобождението на родината. Но с гордост повтарях в себе си: врагът ще бъде разбит-победата ще бъде наша! И в тоя миг ключът на вратата щракна и вътре нахлуха полицаи. След малко дойде и лекарят, който спря кръвта и превърза раната. И отново започна пукане на костите, скубане на косата, миризма на горено месо…" В дирекцията на полицията Вапцаров преминава през цялата изобретателност на човешката жестокост, макар че самият той е пример на рядка човечност и доброта. Веднъж-пребит при поредните разпити, той казва на една от затворничките: "Много те моля, ако те обвинят в нещо и ако те измъчват, да казваш, че за всичко съм виновен аз. "Тя разказва още, че при арестуването жена му му дала хляб. Когато седнали да ядат, той се отказал от своя дял: "Аз съм по-издръжлив от всички. Имам тренинг в това отношение. При арестуването ми миналата година не съм ял по цели дни, пък и друг път ми се е налагало." На 6 юли 1942г. започва процесът. По-късно в своите спомени брат му Борис Вапцаров ще сподели:"…Това не беше той.Т ова беше сянка от него. Това беше скелет, облечен само в прозрачна кожа. Фашистите бяха изсмукали всичкия живот от неговото тяло.Продължителните инквизиции го бяха сломили.Беше страшно да го гледаш.Но сломено беше само тялото. Духът живееше. Очите гледаха пламенно и с оная, присъща за него, човечност. И тогава, когато смъртта беше спряла студената си ръка върху главите им, той намери сили и ми се усмихна така широко, така топло по братски, с такава вяра в близката победа, както той се усмихваше през целия си живот." Писателят Богомил Райнов много точно е изразил неговия характер: "Поетичният талант и човешката красота у Вапцаров бяха единни и неделими, както мислите, вярата и действията му бяха единни и неделими- в живота, в борбата, в поезията. При цялата си душевна сложност той бе ограничен и прост, с оная простота на съвършенството, свойствена на бистрия кристал или на планинското цвете."
След като минават няколко дни в неизвестност и тревожно очакване в 11 часа сутринта на 23 юли 1942г. съдът произнася присъдата. Залата е пълна и цари смъртна тревога. Председателят, полковник Ил. Младенов чете решението за 12 смъртни присъди, 6 от които задочни. Осъдените на смърт са: Никола Вапцаров, Антон Иванов, Антон Попов, Атанас Романов, Петър Богданов и Георги Минчев. "…Въз основа на чл.16, предложение последно, и чл.17 от Закона за защита на държавата ги осъжда на смърт чрез разстрелване …в името на Негово Величество Цар Борис ІІІ…" Присъдата трябвало да бъде изпълнена в срок от двадесет и четири часа. Шум, въздишки и тихи стенания изпълват залата. Разрешено е свиждане само за три минути. Думите се отронват с необикновена мъка: "Прощавайте…настъпи краят!" Целият този 23 юли, четвъртък, е изпълнен с остри драматични преживявения. Обстановката е напрегната. Драмата се приближава към своя финал. След обед Никола Вапцаров и останалите осъдени получават разрешение за последно свиждане от 5 минути. "Мили мои, много грижи ви създадох. Прощавайте! Мамо, аз трябва да умра. Гледай да свикнеш стази мисъл, успокоявай се с думите на своя Исус Христос: "Ако житното зърно най-напред не умре, то не може да даде плод." Докато другите осъдени пишат писма наблизките си, Вапцаров пише последните си стихове, родени в полицейския ад. Когато свиждането свършва, жена му излиза от затвора, разгръща листчето, което Вапцаров и е дал. И тук намира две прощални стихотворения. Първото "Прощално" е най-нежното стихотворение, което поетът пише през живота си: Понякога ще идвам във съня ти като нечакан и неискн гост. Не ме оставяй ти отвън на пътя, вратите не залоствай. Ще влезна тихо. Кротко ще приседна, ще вперя поглед в мрака да те видя. Когато се наситя да те гледам, ще те целуна и ще си отида. С това стихотворение Вапцаров остава в антологията на световната любовна лирика. Второто стихотворение "Борбата е безмилостно жестока" с право може да се нарече поетичното и идейно завещание на Вапцаров. То е най-обобщен израз на Вапцаровия хуманизъм и на философията му: Борбата е безмилостно жестока. Борбата, както казват, е епична. Аз паднах. Друг ще ме смени и…толкоз. Какво тук значи някаква си личност! Разстрел. И след разстрела- червеи. Това е толкоз просто и логично. Но в бурята ще бъдем пак със теб, народе мой, защото се обичахме! С това стихотворение той завинаги влиза в сърцата на хората и остава безсмъртен. Един интересен повод дава възможност на осъдените още веднъж да се срещнат с близките си. На осъдения Антон Попов му се разрешава преди екзекуцията да се венчае с Росица Манолова, дъщеря на бившия министър Христо Манолов. На тази церемония присъстват и Вапцаров и жена му. Свещеникът Иван Шивачев-Зорин подготвя обреда. Върху голяма маса с бяла покривка е поставена ваза с цветя, сложена е кутия с бонбони, има бутилка вино, разтворен е требник. Венчавката става пред очите на хората, които след малко ще присъстват на разстрела - полицаи и войници, германски и италиански офицери, цивилни агенти, начело с Никола Гешев. В тези последни мигове Вапцаров проговаря за последен път: "Боя, в последните минути на живота си ти казвам честно и искрено, че мама и ти ми бяхте най-близките и скъпи същества, но аз не можах да направя нищо хубаво за вас… А сега е много късно…Прощавайте…"По-късно майка му ще си спомни: "Една от последните поръчки, които бе казал на Бойка да ми предаде, беше на другия ден да занеса на гроба му букет и вместо да нося жито на гробищата, да занеса храна на негови приятели в затвора." Венчалната церемония завършва. Младоженката и другите жени са качени в автомобил, който напуска Софийския гарнизон. Шестимата осъдени са въведени в средния тунел на стрелбището. Тук е поставена маса и те се нареждат в една редица. До масата застава военният прокурор, който прочити присъда по н.д. 585/1942г. на Софийския военнополеви съд, съгласно която шестимата осъдени трябва да бъдат екзекутирани. След прочитане на присъдата свещеникът ги кани да се изповядат, но всички отказват. Прокурорът им дава последна дума, а след това посъдимите предават личните си вещи, за да бъдат върнати на близките им. Определени лица поставят книжни качулки върху главите на осъдените, които в този момент запяват песента на най-големия български поет и войвода, с която и той преди много години остана безсмъртен: Осъдените са екзекутирани в 21 часа. Късно вечерта черната камионетка с ковчезите и свещеника заминава към квартал "Орландовци", където се намират Софийските гробища, за да бъдат погребани разстреляните. Интересното е, че гробовете им са били изкопани няколко дни преди това, което говори за абсурдността на самия процес. В скъбното мълчание, обхванало цялото гробище, нечия незнайна ръка поставя по един червен карамфил на набързо скованите кръстове и на утринните лъчи те греят като алени звезди. И така , след своята смърт Вапцаров остава в историята, история, която той сам формулира и написва приживе. Живот ли бе -да го опишеш? Живот ли бе -да го разровиш? Разровиш ли го - ще мирише и ще горчи като отрова. Но разкажи с думи прости на тях-на бъдещите хора, които ще поемат поста ни, че ние храбро сме се борили. Днес световното признание и популярност на Вапцаров и неговата поезия са неоспорим факт, потвърден от времето и живота. " Роден бил човек в полите на една голяма планина, където звездите сияели необикновено и върховете като че ли опирали в небето. Може би затова останала жаждата у този човек през целия живот към необикновената светлина и необятния простор на небето. Във висините се реели свободни орли. Той ги гледал с часове, унесен в неутолимиа копнеж за свободата. Понякога духал планински вятър и галел непокорната глава на детето, като носел заедно с миризмата на смола и чужди фантастични мисли, които то жадно поглъщало…." |
||
През
първите три години на теоретично образование в Морското машинно
училище Вапцаров проявява нужното усърдие, въпреки че желанията
и амбициите му са насочени в друга област, която трудно се
съчетава с казармения дух на военното обучение. Интересен е
случаят, че заради спор с учителя по литература той завършва с
оценка Много добър (5) и по негово желание се явява на матура,
където показва блестящи знания.